82-годишен индонезиец с български адрес е един от най-възрастните играчи на боулинг. Той грабна купата в група С на открития шампионат по боулинг “Фантастико Open”. Пребори десетки, а за титлата не се даде и на конкурента си – 12-годишно момче от Русе, пише „24 часа“.
Казва се Сумартава Чакравардая, но приятели и близки го наричат Томчо. По рождение е индонезиец, но България за него е повече от втора родина. Живее тук вече 59 г., прибирал се е в родната си Ява 3 пъти за тези години, а историята му е повече от интересна.
Роден през 1938 г. в столицата на Централна Ява – Семаранг. Баща му бил учител, издържал сам Томчо и двете му сестри след ранната смърт на майка им. Затова и момчето започнало работа още в гимназията. Половин ден ходело на училище, другата половина работело каквото намери. Нямал пари да учи в университет. Затова, когато му предложили да отиде като общ работник в индонезийското посолство в Китай, той приел. Така на 22 г. се озовал в Пекин.
Там обаче съдбата му се усмихнала – запознава се с българския инженер по двигатели с вътрешно горене Димитър Лилков, който го убеждава да дойде да учи в България. Примамва го с това, че образованието у нас не се плаща, ще живее на общежитие и ще трябва да плаща само за храната си, която е евтина, а и има купони за обяд и вечеря. Трябва само да плати транспортните си разходи.
Пътува от Китай до Русия с влак през Сибир и оттам за София. Не знаел въобще къде е България. Но приема предизвикателството и на 23 септември 1961 г. пристига в София. Една година учи български в СУ, но и до днес, макар да го говори много добре, езикът ни му е труден заради граматиката. След това записва да учи двигатели с вътрешно горене в МЕИ. В трети курс обаче му се налага да прекъсне обучението си. Причината – през 1965 г. с военен преврат в Индонезия е свален президентът Сукарно и започва чистка на комунистите. Томчо вече е в България, но в онези години не се интересувал от политика и не го впечатлявало, че живее в комунистическа страна. Още повече че у нас имало свобода за чуждестранните студенти, никой не ги карал да ходят на лекции по марксизъм-ленинизъм.
Да, но за зла беда всички спестявания, които младият мъж има в онези години, са в банка в Китай. Заради промяната в политиката и Пекин изостря отношенията си с Индонезия и така парите на Томчо са блокирани. Той остава без 1 стотинка и се налага да напусне университета и да си потърси работа.
За негов късмет по това време Индонезия открива посолство в София. Заедно с посланика у нас пристига и личната му секретарка, която се оказва позната на Томчо от Китай. И тъй като той знае български език, а на посланика му трябва преводач, го канят да работи в посолството на хонорар. Помага и като шофьор, и за организиране на масови събития.
И до днес помага в посолството при нужда, дава дежурства нощно време. През целия си живот е бил свободно наеман работник, затова сега няма право на пенсия. Нито от Индонезия, защото пристига у нас като частно лице, а не на държавна служба. Нито от България, защото по паспорт си е индонезиец, а е тук с разрешение като постоянно пребиваващ, тъй като има българско семейство.
Но да се върнем на историята му. Пак там – в края на 60-те години на миналия век, едно красиво българско момиче пленява сърцето на Томчо.
Запознава се с Лидия покрай сестра ѝ, която имала контакти с други индонезийски студенти в София. Двамата имат 11 г. разлика. В началото се виждат като приятели, за да упражнява той българския си. Но сърцето не пита. През 1970 г. сключват брак. А на 22 март ще празнуват своята златна сватба. Семейството им е голямо: имат двама синове – Ека-Чандра и Софияди, пет внуци, дори правнук.
Лидия знае индонезийски – през 1975 г. прекарва 3 месеца при семейството на мъжа си на остров Ява. Готви превъзходно индонезийска кухня.
За първи път самият Томчо се връща в Индонезия 20 години след напускането си – в началото на 80-те. Заедно с него е и 10-годишният му син Чандра. През годините се прибира у дома само 3 пъти заради скъпите самолетни билети и дългите полети. За последно – миналата година, когато успява да се види с по-голямата част от роднините си. Те обаче никога не са идвали в България.
Обича спорта. Дълги години играл тенис, но днес за него е скъпо удоволствие. Карал е и ски. Няма кола и разчита на градския транспорт или ходи много пеша. А през лятото не слиза от колелото си.
Страстта му към боулинга е вече близо 20-годишна. Това за него не е само спорт, но и възможност да открие нови приятели. Редовно участва в турнири. Не за първи път печели награди. Е, има приз и за най-възрастен участник в републиканско първенство, но за другите се преборва сам. Не отстъпва по нищо на младите и е в страхотна форма. “Човек трябва да се движи. На стари години, ако седиш на едно място, ще започнат различни болежки”, казва Томчо.