Най-възрастният играч на боулинг

82-годишен индонезиец с български адрес е един от най-възрастните играчи на боулинг. Той грабна купата в група С на открития шампионат по боулинг “Фантастико Open”. Пребори десетки, а за титлата не се даде и на конкурента си – 12-годишно момче от Русе, пише „24 часа“.
Казва се Сумартава Чакравардая, но приятели и близки го наричат Томчо. По рождение е индонезиец, но България за него е повече от втора родина. Живее тук вече 59 г., прибирал се е в родната си Ява 3 пъти за тези години, а историята му е повече от интересна.
Роден през 1938 г. в столицата на Централна Ява – Семаранг. Баща му бил учител, издържал сам Томчо и двете му сестри след ранната смърт на майка им. Затова и момчето започнало работа още в гимназията. Половин ден ходело на училище, другата половина работело каквото намери. Нямал пари да учи в университет. Затова, когато му предложили да отиде като общ работник в индонезийското посолство в Китай, той приел. Така на 22 г. се озовал в Пекин.
Там обаче съдбата му се усмихнала – запознава се с българския инженер по двигатели с вътрешно горене Димитър Лилков, който го убеждава да дойде да учи в България. Примамва го с това, че образованието у нас не се плаща, ще живее на общежитие и ще трябва да плаща само за храната си, която е евтина, а и има купони за обяд и вечеря. Трябва само да плати транспортните си разходи.
Пътува от Китай до Русия с влак през Сибир и оттам за София. Не знаел въобще къде е България. Но приема предизвикателството и на 23 септември 1961 г. пристига в София. Една година учи български в СУ, но и до днес, макар да го говори много добре, езикът ни му е труден заради граматиката. След това записва да учи двигатели с вътрешно горене в МЕИ. В трети курс обаче му се налага да прекъсне обучението си. Причината – през 1965 г. с военен преврат в Индонезия е свален президентът Сукарно и започва чистка на комунистите. Томчо вече е в България, но в онези години не се интересувал от политика и не го впечатлявало, че живее в комунистическа страна. Още повече че у нас имало свобода за чуждестранните студенти, никой не ги карал да ходят на лекции по марксизъм-ленинизъм.
Да, но за зла беда всички спестявания, които младият мъж има в онези години, са в банка в Китай. Заради промяната в политиката и Пекин изостря отношенията си с Индонезия и така парите на Томчо са блокирани. Той остава без 1 стотинка и се налага да напусне университета и да си потърси работа.
За негов късмет по това време Индонезия открива посолство в София. Заедно с посланика у нас пристига и личната му секретарка, която се оказва позната на Томчо от Китай. И тъй като той знае български език, а на посланика му трябва преводач, го канят да работи в посолството на хонорар. Помага и като шофьор, и за организиране на масови събития.
И до днес помага в посолството при нужда, дава дежурства нощно време. През целия си живот е бил свободно наеман работник, затова сега няма право на пенсия. Нито от Индонезия, защото пристига у нас като частно лице, а не на държавна служба. Нито от България, защото по паспорт си е индонезиец, а е тук с разрешение като постоянно пребиваващ, тъй като има българско семейство.
Но да се върнем на историята му. Пак там – в края на 60-те години на миналия век, едно красиво българско момиче пленява сърцето на Томчо.
Запознава се с Лидия покрай сестра ѝ, която имала контакти с други индонезийски студенти в София. Двамата имат 11 г. разлика. В началото се виждат като приятели, за да упражнява той българския си. Но сърцето не пита. През 1970 г. сключват брак. А на 22 март ще празнуват своята златна сватба. Семейството им е голямо: имат двама синове – Ека-Чандра и Софияди, пет внуци, дори правнук.
Лидия знае индонезийски – през 1975 г. прекарва 3 месеца при семейството на мъжа си на остров Ява. Готви превъзходно индонезийска кухня.
За първи път самият Томчо се връща в Индонезия 20 години след напускането си – в началото на 80-те. Заедно с него е и 10-годишният му син Чандра. През годините се прибира у дома само 3 пъти заради скъпите самолетни билети и дългите полети. За последно – миналата година, когато успява да се види с по-голямата част от роднините си. Те обаче никога не са идвали в България.
Обича спорта. Дълги години играл тенис, но днес за него е скъпо удоволствие. Карал е и ски. Няма кола и разчита на градския транспорт или ходи много пеша. А през лятото не слиза от колелото си.
Страстта му към боулинга е вече близо 20-годишна. Това за него не е само спорт, но и възможност да открие нови приятели. Редовно участва в турнири. Не за първи път печели награди. Е, има приз и за най-възрастен участник в републиканско първенство, но за другите се преборва сам. Не отстъпва по нищо на младите и е в страхотна форма. “Човек трябва да се движи. На стари години, ако седиш на едно място, ще започнат различни болежки”, казва Томчо.

We use technologies such as cookies to personalise the website, for user rating systems, etc.